Учебник и конспект

ТОЗИ ПОСТ НЕ СЕ ТРИЕ!!!ТОЙ СЛУЖИ ЗА ОБНОВЯВАНЕ НА ТЕМАТА!!!

Конспекта - скоро ^^

Конспект

Първи курс:

1. Въведение - Т
2. Психология на човека 1-ва част - Т
3. Психология на човека 2-ра част - Т
4. Упражнения - П
5. Междусрочен изпит ( на теория )
6. Психологични заполявания - видове и гранични състояния 1-ва част - Т
7. Психологични заболявания - видове и гранични състояния 2-ра част - Т
8.Лечение. - Т и П
9. Решаване на логически задачи, целящи развитието на психологичното състояние - П
10. Изпит

Това е конспекта! Не подлежи на промяна

Урок първи " Въведение " - Теория.

Психологията (от гръцки: ψυχή — душа, дух, пеперуда, λόγος — наука) е научна дисциплина, изучаваща умствените процеси и поведението на хора или животни, като често прилага научния метод при лабораторни изследвания. Психолозите се стремят да разберат ролята на умствените процеси в индивидуалното и обществено поведение, както и причиняващите ги физиологични и неврологични процеси. Психологията обхваща също прилагането на това знание в различни сфери, включително проблеми от ежедневния живот и лечение на психически заболявания.

Основни обекти на изследване на психологията са възприятията, познавателната способност, вниманието, емоциите, мотивацията, функционирането на главния мозък, психологията на личността, поведението и междуличностните отношения. Някои учени, особено привържениците на дълбинната психология, включват в този списък и несъзнаваното. В своите изследвания психолозите използват емпирични методи за определяне на причинните и корелационни връзки между различни психосоциални променливи. В допълнение или вместо емпиричните и дедуктивни методи, някои клинични психолози разчитат на интерпретация на символи и други индуктивни техники.

Макар че психологическото познание обикновено се използва за оценка и третиране на проблеми с психическото здраве, то служи и за разбиране и разрешаване на проблеми от много други области. Голямото мнозинство от психолозите работят в областта на клиничната, консултативната и училищната психология, но също и на индустриалната и организационна психология и други области,[1] като възрастова, спортна, медицинска и юридическа психология.

Урок втори " Психология на човека, част първа ". - Теория.

1. Психологията на личността се интересува от природата на човека.
На света няма еднакви хора, но има такива които са обединени в социални групи. Науката съществува от създаването на 1-та психол. школа през 1879 г. от Вунд в Лайпциг. Целта на психологията на личността е да обясни човешката психика, защо човек се държи така а не иначе. Предметът е психиката на отделната личност. Човешката психика не е само индивидуална, човек не е личност, ако няма връзки с други хора. Обектът е отделният човек, а предметът – неговата психика. Принципи – обективност, детерминираност, системност. Методите са: анкети, анамнеза (предисторията, спомени), наблюдения (самонаблюдение, анонимно, явно, тайно), интервюта (стандартни, полусвободни, свободни), контент анализ (събиране на данни), тестове, анализ на физиологичните реакции. Психологията на личността е база за развитието на много социални науки.

2. Проблемът за личността
Идеографският подход счита личността за уникална структура. Според него личности са само някои хора (по-качествените). При номотетизма всички хора са с достойнство. Формирането на личността е масовиден процес. Те са егалитаристи – всички хора са социално равни. Индивидът е единичен носител на качества, а индивидуалността показва съвкупността от свойства на индивида, които го правят уникален. Според Ейбрахам Маслоу личността се вижда при самоизявата, тя обединява всички характеристики на човека. Личността е образ, маска, лице, социален образ на индивида. За някои хора личността е най-забележимото, най-яркото в индивида.

3. Психоаналитичната теория на Зигмунд Фройд.
Основни въпроси на тази теория: каква е структурата на личността? Психичното здраве. Въпросът за психотерапията. Накъде отива развитието на личността? и т.н.
Структурния модел на личността е че чов.психика има 3 равнища-съзнание, предсъзнание и безсъзнателно. Човешката психика има 3 компонента – То, Аз и Свръх Аз.
„То”-е на безсъзнателно ниво, например инстинкт към смъртта, Едиповия комплекс. Според Фройд инстинктите са движеща сила, те биват 2 вида: инстинкт кум живота и инстинкт към смъртта. Тези инстинкти раждат тревожността на човека. Тревогата е реалистична, невротична и морална (угризения на съвестта).
Психоаналитичната терапия е разговор за тези безсъзнателни инстинкти. За да извлече от спомените тези насила натикани факти, които са се случили с човека, психоаналитика интерпретира съпротивата. Психотерапията се съчетава и с употреба на некои медикаменти. В съвремието психоанализата се използва в по-малко, но по-интензивни сеанси, за групова или семейна терапия.

4. Теория за личността на Юнг – нарича се Аналитична психология. Според него човешката психика има 2 пласта, но той казва, че несъзнателното е по-старо и идва от минали поколения. Юнг въвежда Колективното несъзнавано. Функциите на съзнанието са мислене, чувства, интуиция и възприятие. Мисленето и чувствата са рационални функции, а възприятието и интуицията са ирационални. В мисленето има логика, в интуитивното има интуитивни чувства. М/у чувствата и мисленето са сетивата, най-отгоре е опита. Подсъзнанието е вечно несъзнавано, то не може да се изследва. Обвивката на подвъзнанието са инвазиите. Инвазиите, емоциите са колективно несъзнавано. Спомените и изтласкванията са лично несъзнавано. Спомените са най-близо до съзнанието. Колективното несъзнавано се състои от архетипи (първичен образ). Те са собствен образ на инстинктите (например момичето има архетипа на майкта). Архетипите са вродени. Най-известните архетипи са анимус (мъжкото) и анима (женското). Символи на анимата са гора, вода, котка, баба, майка и др.

Симптоми и комплекси – симптомите показват, че нещо в устрйството на психиката на човек не е наред. Синдромът е съвкупност от симптоми. Комплексът – това са откъснати душевни части от личността. Те функционират автономно (комплекс за малоценност, нарцисизъм). Те могат да подтикнат или спрат постъпките на човек. Критерият за здрав човек според Юнг е творческата изява.

5. Индивидуалната психология на Алфред Адлер:
Индивидуалната психология подчертава уникалността на всеки индивид. Според Адлер структурата на личността е неделеми, единна. Когато стремежът за превъзходство не бъде осъществен, се поражда чувство за малоценност. Тези комплекси се пораждат особено в детството. Тогава възникват компенсациите. Те са адекватни – неадекватни. Адлер говори за социално чувство, търси социалното у човека, разработва идеята за разбирането на клиента.

Урок трети " Психология на човека част втора ". - Теория
Тезиси на Индивидуалната психология:
Човек е единно, неделимо цяло. Човешкият живот е постоянен стремеж към съвършенство. Индивидът е архитект на живота си. Стилът на живота на човека се създава благодарение на творческата сила на индивида. Според Адлер невротиците са неактивни, егоцентрични хора, поради задръжка на социални интереси. Човек има 3 осн. задачи: работа, близост и любов. Целта на психотерапията на Адлер е човек да разкрие грешките си и да е наясно със себе си. Според него можем да помогнем чрез засилване на социалните интереси, колкото по-изразени са те, толкова по-стабилно е психическото ни здраве.

6. Теория на Карен Хорни.
Карен Хорни дефинира базалната тревога-това е вродено чувство за тревожност. Вижда я в основата на личността и всичко, което човек прави, е да компенсира чувството за безпокойство. Според нея човек се управлява от стремеж да удовлетвори желанията си и от стремеж към безопасност. Типовете поведение са: стратегия на поведение – стремеж към любов, стратегия за изолиране от другия, стремеж към власт, покорност. Невротичните потребности са: от любов и одобрение, от власт, от независимост, от честолюбие, от безупречност и др. Тези потребности са присъщи за всички хора. Карен Хорни обединява тези невротични потребности в 3 типа личности – отстъпчив, обособяващ се и враждебен тип. Невротиците, реагирайки на различни ситуации, се опират само на една от тези потребности, докато психически здравият човек може да заменя една с друга потребност.

7. Теория за личността на Хари Съливан
Личността според Съливан е устойчив модел на междуличностни отношения,които се повтарят. Човек се ражда с потребност от общуване. Първият социален контакт на детето е усмивката. Съливан пръв въвежда понятието “Аз-системата”. Счита, че човек е в непрестанна борба в търсенето и намирането на средства за удовлетворяването на желянията. Противоречието “Аз и светът” според Съливан – това е дилемата. Така се проявява агресията спрямо света и другите. Светът създава безпокойство. Докато при Фройд агресията е вътрешно нещо, при Съливан тя е реакция. Съливан отрича индиви-дуалността, счита, че човек има в себе си толкова личности в колкото между-личностни ситуации попада.

8. Теория за отчуждението на Ерих Фром: за Ерих Фром отчуждаването е едно от най-характерните явления у човека. Урбанизацията, цивилизацията отчуждават. Колкото си по-близо до свободата, толкова по-малко си свободен. Според Фром отчуждението е основното в отношенията м/у хората. Той предлага способ за борба с отчуждението: Това може да стане чрез добронамереност, хуманност и то може да прерастне в конформизъм (съглашателство, пасивни приемане на мнението на другите). Механизми на бягство от свободата: авторитаризъм (съединение с някой друг за сила), деструкция (унищожаваш или покоряваш другия), конфортност (да се приспособиш). Екзистенциалните потребности на човека са: от установяване на връзки, от преодоляване (да си активен спрямо живота си), от идентичност (Аз-това съм аз),от корени, от система възгледи и преданост.

9. Епигенетичната теория на Ерик Ериксън: Ериксън счита, че човешката личност се развива с епигенеза, а не с онтогенеза. Когато човек се развива, се появява нещо ново, което го е нямало досега. Ериксън е представител на психоанализата, той е Его-психолог. Лекува младежи с емоционални проблеми. Централно място в неговата теория заема понятието криза на личността като продукт на социалната среда. Твърди, че личността зависи от измененията в социалната среда. Той говори за стадии на развитието, защото човек не е нещо постоянно, а се развива и променя. Ериксън описва 8 етапа от жизнения цикъл на човека: 1) орално-сензорен; 2) мускулно-анален; 3) моторно-генитален; 4) латентен; 5) пубертет/юношество; 6) ранна зряла възраст; 7) зряла възраст; зрялост/трета възраст;
Всеки етап си има психо-социална криза на идентичността със резултат спомагащ развитието.

10. Теория на фрустрацията.
Според тази теория движеща сила на човека е фрустрацията. Така цял живот преодоляваме някакви препятствия – физически, психически, морални. Целият живот е придружен от фрустрация, която може да се превърне в агресия, гняв, а най-често води до депресия. Защитни механизми от фрустрацията: отричане от реалността (това не може да се случи намен); фантазията (удовлетворяване на несбъднати желания); репресия (недопускане на лоши мисли в съзнанието); регресия (инфантилизация) проекция; заместване; търсене на съчуствие; емоционална изолация; разрядка (за снижаване на напрежението се правят радостни жестове); Фрустрация – отсъствие на удовлетвореност на желание; състояние, в което попада човек след като не успее;

11. Теория за личността на Карл Роджърс: Нарича се Феноменологична. Тук идеите са, че поведението на човек може да се разбере само от неговото познание за света. Интерсува се от поведението на човека. Важни са неговите становища,разбирания. Тук центърът на света е самата личност, извън нея светът не съществува. Хората могат сами да определят своята съдба, стремят се към съвършенство. Той счита, че хората са добри и че човек се ражда добър, ако стане лош, то той не е виновен за това. Карл Роджърс е известен със своята Клиентоцентрирана терапия, при която клиентът е най-важното нещо.
Самооценката на човек е много важна за него. Във взаимоотношенията си с другите хора, човек си дава представа какво всъщност е той. Общуването ни с хората дава информация за това, какви сме ние самите. Човек застава пред дилемата да приеме ли мнението на другите или не. Роджърс говори за елемента на претегляне: при демокрацията – какво аз мисля за другите, а при посткомунистическото общество – какво другите мислят за мен. Също така Роджърс говори и за положителната оценка на обществото за даден човек и за способностите на човек да развие своите възможности.

Урок четвърти " Упражнения" - Практика

Чисто и просто ще измисля някакви задачки за раздвижване на мозъчетата ви. Естествено ще са свързани с психологията.

Урок щести " Психологични заполявания - видове и гранични състояния 1-ва част - Тeoрия

Психичните заболявания са много по-разпространени, отколкото предполагаме. Голяма част от засегнатите остават без поставена диагноза, което се дължи на предразсъдъците да смятаме консултацията с психолога за срамна. Именно разбирането на психическите заболявания, видовете им, е първата стъпка за разбиране на същината на помощта, която е в компетенциите на психолога.


Психичните заболавяния са болестни състояние при които е засегнат мозъкът. Това са душевни заболявания и психози. Проявяват се във вид на разнообразни растройства на дейността на психиката. Те могат да бъдат продуктивни, дължащи се на свърх дейност на психиката във вид на халюцинации, бълнуване, които напълно да обсебват личността и негативни, свързани с изтощение, отслабване на психична дейност. Тези заболявания могат да доведа и до общи промени в личността.


Смята се, че около 40 % от населението проявява признаци на нарушена дейност на психиката. Числото на хората, които се нуждаят от психиатрична помощ и диспансеризирано наблюдение е много по-малко, до 5 %. Лечение в психиатрична клиника е необходимо в 0,6 % от случаите. Разбира се тези цифри са много относителни, тъй като включват само хората, които са потърсили специализирана помощ, и примерни.



*
Към екзогенни психични заболяваниятази се отнасят психозите, които се развиват под влияние на външни фактори. Причина за тях могат да бъдат инфекции, интоксикации, заболявания на вътрешните органи, ендокринни заболявания. Отделно тук се разглеждат психозите вследствие на остри психични травми и продължително травматично действие върху психиката на дадена личност.
В тази група попадат и психозите, които се развиват на фона на травма, раково или друго заболяване, което причинява необратими изменения в структурите на мозъка.


*
За изявата на ендогенни психични заболяванията съществена роля играе наследтвеният фактор, въпреки че все още няма яснота за механизмите на предаване им от поколение на поколение.
Склонността към психично заболяване може да се прояви през поколение, предпоставка за което може да бъде дадено провокиращо събитие.
Към тези състояния спада шизофренията, при която се запазва интелекта и съзнанието на засегнатия въпреки наличните психични особености; маниакално-депресивната психоза или биполярното разстройство, което редува периоди на еуфория и подтиснатост; и смесени между тях състояния

Урок седми " Психологични заболявания - видове и гранични състояния - част 2-ра. - Теория

*
Има психични състояния, които не спадат към нито една от групите. Например, старчески психози вследствие на болест на Алцфхаймер, изменения в психиката при епилепсия. При тях се намира наследствена предразположеност и промени в структурите на мозъка.


*
Към патологичните случаи се отнася умствената изостаналост, забавено и отсъствие на психическо развитие.


*
Психопатиите се изразяват в разстройство на личността, аномалии в характера, които се проявяват от детска възраст. Те са постоянни и възпрепятстват адаптирането към обществените устои.


*
Съществува и група заболявания, които са гранични и реално не се отнасят към психичните заболявания, но изглеждат близки до тях. Това са неврозите. Неврозата представлява хронично разстройство на нервната система, проявяващо се при стрес.


Акцентуация също спада в тази група. При това състояние се наблюдава изостряне на определени черти на характера. Акцентуацията се различава от психопатиите, по това, че характерните особености са слабо изразени и позволяват адаптиране в обществото. Обикновено се проявява в период на утвърждаване на характера, например пубертета. Възможно е проблемът да е постоянен или да се изявява от време на време, при провокиращи събития. С течение на времето и подходяща терапия проблемът се преодолява.

Урок осми " Лечение. "

Не е необходимо да изолираме хората със сериозни психично-здравни проблеми в големи психиатрични болници, за да ги лекуваме и да се грижим за тях там. Напротив. Всички ще спечелят много, ако тези хора могат да се лекуват в общността, в естествената си среда, от която болестта ги е изолирала и откъснала. Тези схващания предизвикват първата вълна на съкращаване на броя на леглата в големите психиатрични болници през 50-те години на миналия век – първо в САЩ, по-късно и постепенно – и в други страни.
Промяната означава, че обществото трябва да се научи да живее с проявите на психичните заболявания и да се справя с тях, а не да праща незабавно всички смущаващи реда и спокойствието граждани в лудниците някъде там, далеч. Също и хората, дамгосани като луди, трябва да се научат да оцеляват и да си намират място в това общество, а не само в затворения свят на болницата. Успехът на промяната зависи много от степента, до която представителите на тези две групи ще се погодят и ще намерят общ език. Какво мислят тези хора едни за други?
Днес, половин век по-късно, въпросът продължава да стои на дневен ред. Продължават да се търсят решения за все по-добро лечение и все по-пълноценна реинтеграция в обществото на хората с психично-здравни проблеми. Наистина, създават се все по-добри лекарства и все по-ефективни модели за рехабилитация. Но тези решения са празен звук без обществена подкрепа. Без нея новите служби само ще повторят модела на болниците, само че в умален вариант. Стигмата на психичната болест може да обезсмисли всички тези усилия.
Текстът по-долу се спира на следните въпроси:
• Какво е стигма
• Най-разпространените стигматизиращи представи за психично болните
• Какво подхранва стигматизиращото отношение
• Какво поражда стигмата
• Какво е влиянието на стигмата
• Кой и как стигматизира
• Какво се предприема по въпроса по света и какви са резултатите

Какво е стигма
В древна Гърция телесни знаци или “стигмати” са били изрязвани или изгаряни по телата на хора, които е трябвало да бъдат белязани като различни. Съвременната употреба на понятието е свързана със социолога Ървин Хофман, според който стигмата е дълбоко дискредитиращ атрибут, който оставя от целия човек само позорното петно. Други изследователи казват, че стигмата е характеристика, която влиза в противоречие с нормите на групата; под норми те разбират споделени убеждения как хората трябва да се държат. Подобно е и друго определение на стигмата: реална или приписвана характеристика на стигматизираните индивиди, издаваща социална идентичност, лишена от стойност в конкретната група.
Използването на съществително (стигма) в този случай е малко подвеждащо. Както приведените по-горе дефиниции подсказват, става дума за обществени процеси, при които отношението към определени хора се променя в зависимост от наличието на определени характеристики в тяхното поведение или външен вид. Стигмата (подсказващата различие характеристика) е само брънка във верига от действия и последици. Не може да се говори за стигма, без да се каже, че отношението към носителите й е дискриминативно – различно, отколкото към останалите хора. Стигмата предполага няколко различни компонента:
• Хората разпознават и обозначават определени разлики между човешките същества. Именно тези разлики, които могат да бъдат относително лесно разпознати, представляват стигмата в тесния смисъл на думата – белегът, който показва неприемливата същност. Подобна разлика е цветът на кожата, например.
• Според господстващите в дадената култура вярвания, обозначените индивиди притежават набор от нежелани характеристики (това се нарича “негативен стереотип” в социологията). Отделен въпрос е доколко тези групи наистина притежават характеристиките, които им се приписват. Важното е, че в дадена култура твърдо се вярва, че ги притежават. Това се нарича “стигматизиране”.
• Обозначените индивиди са обединени в една категория, различна от обхващащата останалите хора категория: групата се разделя на “нас” и “тях”. Не-стигматизираните се отдръпват, за да не бъдат случайно включени.
• Включването в категорията на “различните” предизвиква негативна дискриминация: членовете на тази група имат по-малко възможности и права от останалите, понякога са преследвани и дори физически унищожавани (като евреите от национал-социализма).
• Целият процес е възможен при условие, че категоризиращите притежават властта (социална, икономическа или политическа) да наложат мнението си.
Стигматизацията се е осъществявала – и продължава да се осъществява – по много признаци:
• Етническа принадлежност: не знам дали има нужда от примери;
• Сексуална ориентация: хората с хомосексуална ориентация често са подложени на дискриминативно отношение;
• Възраст: възрастните хора са стигматизирани (опитайте да си намерите работа след 40-годишна възраст; за някои работни места възрастовата граница е много по-ниска);
• Определени заболявания: СПИН, рак, деменция. Психични заболявания, най-вече – шизофрения. И т.н.
Гълексън пише за шизофренното разстройство на брат си: “За мен стигма означава страх, който пречи да вярвам в силите си. Стигмата е загуба, която води до непреодоляна скръб. Стигмата означава да нямаш достъп до ресурси… Стигмата означава да бъдеш невидим или да ти се карат, което води до конфликт. Стигмата е понижена оценка на семейството и силен срам, което кара човек да цени себе си по-малко. Стигмата е потайност… Стигмата е гняв, който предизвиква дистанция. Най-важното е, че стигмата е безнадеждност, която води до безпомощност.”

Най-разпространените стигматизиращи представи за психично болните
Съществуват ред негативни представи за хората с психично-здравни проблеми, които дават основание на стигматизиращото отношение. Най-популярните сред тях са:
• Хората с психични заболявания са опасни. Те са склонни към насилие, могат да рушат, нараняват и даже да убиват. Нещата се влошават от това, че употребата на насилие от тяхна страна е непредсказуема и трудно се поддава на контрол. Човек може да стане жертва на насилие, без да е направил нищо, за да го предизвика.
• Психичните болести не се поддават на лечение. Лекарствата и психотерапията са безполезни или дори вредни. Психичните болести зависят от наследствени фактори, над които нямаме контрол.
• Много, ако не всички, психични болести се причиняват от самите болни, които нямат воля или характер, за да се справят с проблемите си, а бягат в болестта и занимават околните със себе си.
• Хората с психични заболявания не могат да носят отговорност за своето поведение. Те трябва да бъдат третирани като непълноценни в това отношение индивиди, за които се полагат грижи, но на които не може да се разчита пълноценно да се грижат сами за себе си. Те не могат да оцелеят извън психиатричните болници, социалните домове и грижите на близките си.
• Общуването с тези хора е затруднено.
• Те не могат да работят.
• Психичните болести се причиняват от родителите на психично болните и от начина, по който те са отгледали децата си.
• Всички психично болни са еднакви. Всъщност, това е основата на всички останали убеждения – то позволява характеристиките да бъдат приписани на всички.

Какво подхранва стигматизиращото отношение
Кои са белезите, които позволяват на околните да отсъдят, че става дума за психично болен, и да се държат съответно?
• Очевидно, на първо място са симптомите на заболяването, за които хората могат да бъдат сигурни: объркани изказвания, странни убеждения, нелогично поведение, позоваване на възприятия, недостъпни за другите.
• В някои случаи преценката не може да бъде толкова точна; това е обърканата територия между страданието и индивидуалността, в която се смесват чудатостите и не толкова изразените симптоми на психично разстройство; тогава преценката се основава на поведение, различно от това на останалите. Спомням си за един йога, който се хвалеше, че се разхожда в най-големите студове през зимата по една риза на дупки (този модел дреха беше много модерен тогава). За него това беше доказателство за силата на системата йога; за околните беше доказателство, че е луд. Това поведение редовно му докарваше конфликти, особено в градския транспорт – хората се дразнеха да го гледат облечен така. Но той не се отказваше.
• Човек може да не страда от силно изразени симптоми на заболяване, но мисленето и характера му да са засегнати: той може да се облича странно, да занемарява грижите за себе си, да не е в състояние да се придържа към обичайните норми на поведение и т.н. Хората си казват: “На този нещо му има” и си правят изводи.
• Лечението също дава информация на околните. Това включва диагнозата, престоя в психиатрични болници, ползването на услугите на психиатрични извънболнични лечебни заведения, купуването на определени лекарства в аптеките, страничните ефекти на лекарствата за психични заболявания. Скоро имах интересно преживяване пред кабинета на личния си лекар. Чаках да бъда приет, а до мен седеше една жена, която очакваше да бъде приета в съседния кабинет. Тя беше доста нетърпелива и разменихме няколко думи около това. Не ми хрумна, че може да има психично-здравни проблеми, докато не чух сестрата от другия кабинет да изброява лекарствата с познати ми до болка имена. Бях се подразнил от нетърпеливостта на жената, но сега я видях с други очи: бяхме само двамата в тази част на коридора, и ако нейният протокол се беше забавил още, може би повече хора щяха да чуят какви лекарства пие. И, може би, щяха да разберат, какви проблеми има.

Какво поражда стигмата
Има различни обяснения на този процес.
• Ами, хората с психично заболяване наистина притежават всичките или повечето характеристики, изброени по-горе, най-вече – опасни са. Има много случаи, които потвърждават това.
• Ако човек не общува много с някого, той по-лесно може да си въобрази разни неща за него, за да допълни оскъдния образ. Липсата на контакти позволява човек да не може да провери предположенията си – или да има повод да не се главоболи да го прави. Според това обяснение, хората с психично-здравни проблеми са много удобни – всички можем да им приписваме това, което не искаме да видим у себе си и близките си. Можем да видим в тях страховете си реализирани – страховете от полудяване, провал, загуба на смисъла в живота – за да не ги видим реализирани у себе си. Или да разпознаем в тях отрицателните качества, които не искаме да видим у себе си. Така хората с психично-здравни проблеми изиграват ролята на козела, който древните евреи всяка година ритуално са натоварвали с греховете си и след това са гонели от поселището си, за да останат чисти пред лицето на Бога.
• Веднъж очернени и накарани сами да повярват на обвиненията, психично болните могат да бъдат икономически експлоатирани. В този случай икономическият интерес предшества стигматизирането и е негов движещ мотив. Това обяснение засяга други стигматизирани групи в по-голяма степен и обяснява стигматизацията и като опит да се намали социалното напрежение, породено от специфично разпределение на благата, което не отговаря на представите на всички за справедливост.
• Понеже трудно могат да защитят интересите си, хората с психично-здравни проблеми могат да бъдат малтретирани (това обяснение се предлага най-вече по отношение на стигматизирането, което осъществяват работници в здравните и социални служби). Очернянето оправдава лошото отношение.
• Виновни са медиите, защото постоянно бомбардират населението с образи на опасни психично болни. Това обяснение е част от някое от горните, защото трябва да посочи, какви са мотивите на медиите да изпращат подобни послания.
• Самата медицина допринася за стигматизацията. Това става благодарение на метода на класифициране, създаден за целите на диагностиката и лечението. Класифицирането предполага категории, основани на заболяването, не на личността на болния. Например, категорията на страдащите от депресия. Пренасянето на този начин на мислене от медицината в ежедневието допринася за стигматизацията.
Тези представи обхващат всички хора с психично-здравни проблеми, защото някои от тях са наистина опасни, така че е по-сигурно да бъдат третирани еднакво, защото това намалява риска от грешката да не бъде разпознат някой опасен.

Какво е влиянието на стигмата
Смята се, че последиците на стигмата – проявите на дискриминация – са много по-сериозни от преките последици на самото психично заболяване. Съществуват различни форми на дискриминация.
А. Пряка дискриминация.
Тази категория обхваща случаите, когато хората с психично-здравни проблеми страдат от пряко изразено неоправдано (основано на стигмата) негативно отношение и свързано с него поведение. Дискриминацията намира израз както в това, което другите правят, така и в това, което не правят. По-долу тези аспекти ще бъдат отбелязани за различните сфери на живота. Освен многобройните истории, които може да разкаже всеки човек с психично заболяване, има изследвания, които потвърждават съществуването на тези нагласи.
• Хората с психично-здравни проблеми имат трудности с намирането на жилище: повечето собственици на жилища, както и администрацията на общинските жилища, предпочитат да си нямат работа с тях и най-често просто отказват да им дадат под наем помещение.
• Безработицата е огромен проблем за хората с психично-здравни проблеми: според оценките, в САЩ 80 – 90 процента от хората със сериозни психично-здравни проблеми нямат работа. У нас положението, най-вероятно, е подобно, но липсват данни. Работодателите най-често просто отказват да вземат на работа хората с психично-здравни проблеми. Също така те не адаптират работни места за хора с психично-здравни проблеми, дори да имат възможност и финансов стимул да го направят.
• Стигмата се проявява и по отношение на работещите хора с психично-здравни проблеми. Мнозина от тях се оплакват от негативните нагласи на работодателя и колегите. А заболяване, започнало, докато някой е нает на работа, е гаранция, че работодателят ще потърси начин да се отърве от нежелания работник.
• Подобен е и проблемът с получаването на образование. Достъпът до образованието е ограничен за хората с психично-здравни проблеми; освен това, учебната програма и обучителният процес не се адаптират за специалните им нужди.
• Психично-здравните проблеми рязко намаляват вероятността човек да сключи брак. Затова пък вероятността да се разведе, ако вече има сключен брак, нараства.
• Хората често губят старите приятелите и трудно създават нови. Изобщо, социалната изолация, включително от страна на роднините, е една от последиците на стигмата.
• Хората с психично-здравни проблеми получават по-малко на брой и с по-ниско качество здравни и социални услуги. Изследване демонстрира, че страдащите от шизофрения хора е по-малко вероятно да получат модерно лечение след инфаркт на миокарда, сравнени с хора със същите проблеми на сърдечно-съдовата система, които нямат психично заболяване. Подобно е положението и в психиатричното обслужване. Стигмата може да промени качеството на предлаганите здравни услуги, както и условията, в които те се предлагат. Последното може да е свързано с прекомерните мерки за сигурност (здрави врати, решетки, ключалки, всичките плод на убеждението, че хората с психоза са опасни) или с липсата на достатъчно средства (поради което помещенията могат да са мръсни, неподдържани и с неприятен вид). Правят се и по-малко изследвания, които да допринасят за развитието на психиатрията.
• Стигмата може да допринесе за промяна на хода на заболяването в негативна посока. Това става благодарение на стреса, който стигматизираният индивид изпитва (свързан с начина на живот и отношението на околните). Стресът може да допринесе за настъпването на нови пристъпи на заболяването или за по-тежкото им протичане.
• Стигмата може да допринесе за развитието на друго заболяване – освен това, заради което индивидът е стигматизиран.
• Независимо от всички здравни проблеми, стигмата допринася за намаленото търсене на здравна помощ. По-малко от 30% от хората с психично-здравни проблеми търсят лечение. Не става дума само за хората с леки проблеми, както би могло да се предположи; само 60% от хората с шизофрения взимат участие в лечение, и това се отнася за страдащите от всички сериозни разстройства. Подобна е картината с хората, злоупотребяващи с алкохол или наркотични вещества. Тези проблеми са задълбочени от нежеланието на болните да се придържат към предписаното лечение: повече от 40% от пациентите, получаващи лечение за психотично разстройство, не се придържат напълно към лечебния режим. Смята се, че в резултат от това броят на постъпвания в болница нараства три пъти. Хората отказват също да ползват извънболнични дневни и рехабилитационни програми. Или, започнали да ги ползват, се отказват по някое време.
• Не е тайна, че хората с тежки психично-здравни проблеми живеят по-кратко от другите (според някои оценки, до 8,8 години по-малко). За тази цифра допринася и високата смъртност сред тях. Самоубийството е една от основните причини за смъртност при хората с тежки психично заболяване; смята се, че стигмата, на свой ред, е сериозна причина за самоубийствата. Друга причина за високата смъртност са ограниченията в получаването здравно обслужване (особено от сърдечно-съдови заболявания). Съществува тенденция оплакванията на тези хора да бъдат игнорирани, защото често звучат като част от симптоматиката на болестта.
• Хората с психично-здравни проблеми са по-лесна жертва на всякакъв вид насилие и други престъпления.

Б. Структурна дискриминация
Правата и възможностите на хората с психично-здравни проблеми могат да бъдат ограничавани не само чрез пряк отказ за достъп до определени услуги или възможности. Дискриминацията може да се случи чрез закони или разпоредби, неписани норми и правила на поведение или практики, които никой не оспорва. Например, заделянето на по-малко средства (по-сравнение със заделените за други проблеми в здравната сфера) за лечението на сериозните психично-здравни проблеми и тяхната рехабилитация, било в болнични условия, било в общността, е проява на структурна дискриминация.

В. Самоналожена дискриминация (автостигма). Хората с психично-здравни проблеми възприемат съществуващите към тях нагласи и започват сами да ограничават поведението си. Не е необходимо вече да бъдат дискриминирани – те сами започват да се дискриминират. Например, те не само очакват отхвърляне от приятели или настоящи или потенциални партньори, но и сами вече са убедени, че заслужават отхвърляне, и не предприемат никакви опити да получат желаното от тях. Те са убедени, че не могат много неща – да работят, да се грижат сами за бюджета си, да имат пълноценни връзки. Ако не вярват, че психичните заболявания са лечими, те нямат основания да упорстват в получаването на здравна помощ и да бъдат редовни при взимането на лекарствата и понасянето на страничните им ефекти. В някои случаи това поведение ражда порочен кръг: отчаялите се хора се отказват да се борят за правата и интересите си, те създават у околните впечатление за некомпетентност и безпомощност, което подсилва негативните им представи, което, на свой ред, засилва липсата на вяра в собствените сили.

Г. Дискриминация по асоциация (близост)
Роднините и приятелите също могат да страдат от стигма, поради връзката си с човек с психично-здравен проблем. В отговор много от тях правят усилие да скрият съществуването на проблеми.
Професионалистите от системата за психично-здравни грижи също имат трудности да признаят, че страдат от някакви психично-здравни проблеми, пък дори и от депресията, която се възприема като най-малко стигматизираща от всички сериозни психични заболявания. Ако пък техен роднина или колега се разболее, психиатрите се стремят да прикрият този факт.

Кой и как стигматизира
Повечето приемат хората с психично-здравни проблеми като членове на обществото, но предпочитат да избягват по-близките взаимоотношения - като да работят или да живеят с тях. На английски наричат този феномен “не в задния ми двор!” (Not In My Back Yard, съкратено NIMBY). Изследване, проведено в 6 немски града в рамките на антистигма кампания на Световната психиатрична асоциация, е фокусирано върху нагласите към хората с шизофрения. Само около 10 % от разпитаните 7 246 участници са приели, че биха били притеснени да говорят с някой, болен от шизофрения. Но почти за 16 % би било проблем да работят с някого с това заболяване. Една трета би се разтревожила, ако в квартала им се премести да живее група от 6 до 8 души с шизофрения. Повече от 40 % биха се противопоставили да споделят стая с болен от шизофрения (например, в болница). Над 70 % не биха сключили брак с човек с шизофрения.
Има ли тип личност, по-склонна към стигматизиране? Има изследвания на хората, склонни към предразсъдъци: те не могат да понасят неопределеност, имат ригидни авторитарни вярвания и са враждебни към други етнически групи (етноцентричност). Други изследвания са показали, че хората с “циничен мироглед” е по-вероятно да стигматизират.
Самите хора с психично-здравни проблеми сякаш говорят най-много за дискриминацията, която се налага да понасят от представителите на психично-здравната система, лекарите изобщо и от роднините си. Сякаш са най-впечатлени от подобно отношение от страна на хората, на които биха искали да разчитат най-много.
Например, изследване на британската организация Mind показва, че една трета от взелите в него участие пациенти се оплакват от несправедливо отношение от страна на личните си лекари. Те посочват, че личните лекари проявяват безразличие, гледат бързо да ги отпратят и разчитат най-вече на предписването на лекарства. Негативните нагласи на лекарите имат тенденцията да се променят с течение на времето към по-лошо: според изследване от 1986 година, в края на периода на проследяване броят на стигматизиращите лекари се е удвоил.

Какво се предприема по въпроса по света и какви са резултатите
В тази, последна, част на статията ще направя кратък преглед на предприеманото по света за преодоляване на стигмата. Ще опиша накратко практиката и ще спомена оценките на ефективността на различните подходи.
Най-старият и най-прилаган и досега начин е да бъде съобщена информация за психично-здравните проблеми и техните последици на представителите на населението. Често се говори за митовете за психичните заболявания и се съобщава информация от изследвания, която опровергава тези разпространени представи. Този подход почива на малко наивната, според мен, представа, че, ако знаят, хората ще променят отношението си.
Избират се различни прицелни групи от населението; често това са ученици и млади хора. В някои случаи антистигма обучение се включва в учебните програми на ученици и студенти. Специални кампании се провеждат за служители на полицията, които, щат не щат, влизат в контакт с хора с психично-здравни проблеми. Естествено, за всяка група се изработват материали с различно съдържание и различни акценти в него, съобразени с потребностите и страховете на конкретните хора. Използват се различни средства: специално заснети филми, постери и картички, разлепени на места, на които се събират представители на прицелната група. В училищата се провеждат специални образователин семинари, включително и за родителите.
У нас, например, през февруари 2004 г. към Националния център по опазване на общественото здраве бе сформирана Постоянна работа група по проблемите на стигмата и дискриминацията в резултат на психична болест, във връзка с плана за работа на Колаборативния център на СЗО. Координатор на прогпамата е д-р Веселка Христова. Главната цел бе широка информационна кампания срещу стигмата и дискриминацията. В рамките на тази кампания бе предвидено да се работи с различни групи: професионалисти, ученици и студенти, потребители, техни близки и медиите; да се събира, анализира и разпространява информация за социалните нагласи, дискриминиращи практики и съблюдаването на човешките права на болните с психични проблеми; да се организират семинари, конференции, срещи и събития за повишаване обществената информираност по проблемите на стигмата и дискриминацията; да се инициират и осъществяват проекти, изследвания и кампании; да се координират дейностите на различни организации и институции в тази област на регионално и национално ниво в рамките на Политиката за психично здраве на РБ 2004-2012 и националния план за действие.
Оценката за ефективността на този подход не е еднозначна. Някои автори твърдят, че може да се наблюдава значително подобрение на обществените нагласи; дори краткосрочните програми били в състояние да предизвикат положителни резултати. Но има и доста отрицателни оценки на ефективността му. Критиците твърдят, че неспециалистите могат да се научат да отграничават различни психични заболявания от ежедневните прояви на стрес (като тъга и безпокойство), както и да назовават някои основни психични разстройства. Но това променя ли нагласите? Също така няма доказателства, че получените знания остават за по-продължителен период в главите. Един ярък пример са студентите по медицина: кой знае за различните заболявания повече от тях? Независимо от това, те не са пример на анти-стигматизиращо отношение.
На 22 януари 2002 в Дюселдорф, Германия, е представен филмът “Белият шум”. Филмът е създаден от изследователства група, работеща в рамките на кампания на Световната психиатрична асоциация. Главно действащо лице във филма е млад мъж, страдащ от психично заболяване. Филмът разказва историята на Лукас, който употребява наркотик и в резултат на това развива параноидна шизофрения с халюцинации. Използвани са специални технически средства: например, дигитална ръчна камера, за най-пълно представяне на гледната точка на самия Лукас. Специални образи и шумове пресъздават халюцинаторния свят на младия мъж. Намерението е да се създаде у зрителите усещането за близост с преживяванията на героя на екрана.
Филмът печели няколко награди. Но не се регистрира значима промяна в съществуващите стигматизиращи нагласи. Напротив, зрителите съобщават за засилване на негативните представи и на желанието да се дистанцират от хората, страдащи от шизофрения. Авторите предполагат, че филмът предизвиква твърде силно усещане за близост с главния герой, и това кара зрителите да се чувстват заплашени.
Дистанцирането от хората с психично-здравни проблеми, една от основните прояви на стигматизацията, на свой ред подхранва стигмата, като пречи грешните предположения да бъдат проверени. Проведено в Германия изследване показва, че степента на социално дистанциране от хората с психично-здравни проблеми зависи от контакта с тях. Хората, които познават някого със шизофрения, или са по някакъв начин свързани с тази болест, се дистанцират по-малко от останалите, които не познават болен или не са повлияни. Тогава едно решение е хората с психично-здравни проблеми и хората без такива просто да се срещнат, за да може всеки да отсъди сам каква е истината в представите му. Това е същността на следващия подход: създаване на възможности за контакт между двете групи. Контакт може да има при срещи, на които хората с психично-здравни проблеми разказват за болестта, нейните последици и как се справят с живота, или да има някаква форма на организирано взаимодействие.
Например, националния съюз за психично болните (National Alliance for the Mentally Ill – САЩ) играе посредническа роля: насочва готовите да говорят за преживяванията си индивиди към църкви, неформални групи граждани, училища и предприятия. Организират се срещи, в които е важно не толкова какво се говори, колкото кой го говори, за да може аудиторията да види с очите си жив човек с психично-здравни проблеми. Посредничеството е необходимо, защото често и двете страни няма особено желание да влизат в пряк контакт. У нас Сдружение за подкрепа и защита на хора с психично-здравни проблеми “Децата на Кубрат” имаше подобни инициативи. Една от тях, например, беше идеята за “пътуваща изложба”: група представители на тази организация направиха две обиколки на страната, при което организираха няколко изложби на свои художествени произведения в ред градове и болници. Аз лично взех участие във втората инициатива, в рамките на която направихме изложби в Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна и Велико Търново. Важен аспект на тази инициатива бе, че във всеки град имаше партнираща организация, което позволи взаимодействие на хора с психично-здравни проблеми с представители на неправителствения сектор. Инициативата беше подкрепена от Фондация “Глобална инициатива в психиатрията”.
Смята се, че още по-добър резултат се постига, ако хора със и без психично-здравни проблеми работят заедно в рамките на анти-стигма кампания или друга инициатива. Промяната в нагласите е трайна и води до промяна и в поведението. Тук мога да спомена и проект на Сдружението за развитие на психосоциалната рехабилитация в България, финансиран от програмата МАТРА/КАП на посолството на кралство Холандия. В рамките на този проект психично-здравни професионалисти убеждават работодатели да разкрият “преходни работни места”, предназначени за хора със сериозни психично-здравни проблеми. Идеята е тези места да бъдат “заделени” за такива хора. По идея, работещите на това място се редуват – всеки работи няколко месеца, после отстъпва мястото на следващия, който пак работи няколко месеца, и т.н. Идеята е, че така хората могат да натрупат известен опит без да са под натиска на очаквания за оптимално справяне с всички изисквания. Другата идея е, че така хора с психично-здравни проблеми и такива без работят заедно, рамо до рамо, което създава възможности за контакт. Проектът е в ход и е рано да се говори за ясни резултати.
За съжаление, няма много доказателства за ефективността на създаването на причини за срещи и съвместна работа. Според някои автори, той работи добре при мотивирани студенти и когато неспециалисти могат с очите си да видят, как хора с психично-здравни проблеми изпълняват обичайни житейски роли. От друга страна, част от хората приемат, че познатите им хора с психично-здравни проблеми наистина не притежават характеристиките на стереотипа, но това се отнася само до тях – представата за групата не се променя. Оспорва се и ефективността просто на познаването на някого с психично-здравни проблеми – ключов фактор е този да е получил успешно лечение, казват някои скептици.
Още един подход се базира на използването на медиите за масирани кампании. Важна част от медийните кампании е работата със самите журналисти, склонни да акцентират върху привличащите вниманието аспекти на психично-здравните проблеми, най-вече – насилието. Усилията при подобни кампании са до голяма степен насочени към представяне на по-балансирана картина на психично-здравните проблеми. У нас Фондация “Глобална инициатива в психиатрията” осъществи подобен проект, в рамките на който група журналисти бяха внимателно и систематично подготвени да видят психично-здравните проблеми, страдащите от тях хора и прилаганото лечение от друг ъгъл. По-късно Фондацията продължи успешно да си сътрудничи с повечето, ако не с всички, журналисти от тази група.
Най-добрата борба срещу стигмата е подобряване на прилаганото лечение. Така смятат хората, убедени, че хората с психично-здравни проблеми наистина отговарят на разпространените представи за тях, най-вече – склонни са към насилие. Вече коментирахме тази гледна точка. Лошото отношение ще се промени, ако хората оздравеят и вече нямат психично-здравни проблеми. Подобряването на лечението изисква не само създаването на оптимални лекарства, но и осигуряване на съдействието на самите болни на лечението. Тази позиция се подкрепя от изследвания, които демонстрират как въвеждането на по-ефективни лечебни практики води до намаляване на регистрираните случаи на насилие.
Едно радикално средство за промяна на нагласите е протестът. Той привлича вниманието към несправедливостта на конкретните прояви на стигма и апелира към хората, които споделят тези убеждение, да се променят. Различните форми на изразяване на протест могат да включват писане на писма или други протестни документи до определени хора, институции или организации; телефонни обаждания, когато писмата не вършат работа; търсене на публичност при отправяне на обвиненията; подготовка на комюникета за медиите; маршове и седящи стачки и бойкотиране на продуктите на компании, които произвеждат стигматизиращи продукти.
Една част от ефекта на подобни кампании е свързан с промяна в нагласите на самите участници – особено ако екипът е “смесен”. Постигани са и конкретни резултати, например, като промяна на конкретни рекламни кампании. Има риск, обаче, негативните нагласи да се засилят допълнително.
У нас опит за изразяване на протест беше направен от Анти-стигма коалиция, създадена от Фондация “Глобална инициатива в психиатрията” (Сдружение “Общество Адаптация” е асоцииран член на коалицията). През декември 2004 в държавен вестник бяха публикувани две наредби, пряко засягащи интересите на хората с психично-здравни проблеми и техните близки. Тогава от името на коалицията и още няколко организации, подкрепили кампанията, беше изпратено писмо до министъра на здравеопазването. Последва среща, но наредбите не бяха променени.
Може би тук е мястото да спомена и филма “Жълтия принц”, подготвен от екип на Нова телевизия с финансовата подкрепа на Фондация “Институт отворено общество”. Филмът сравняваше съдбата на домуващи в дома за възрастни с психични разстройства в село Пастра със съдбата на реализирал се човек с психично-здравни проблеми. Беше представено и мнението на психиатър. Не ми е известно какъв е ефектът от демонстрацията на филма.
Усилията за преодоляване на самоналожената стигма заслужават отделно споменаване. Понеже тук става дума за самите хора с психично-здравни проблеми, подходите се отличават малко. Например, набляга се най-вече на пряка работа с тях, индивидуална или групова. До голяма степен работата носи характера на консултация, често основаваща се на принципите на когнитивно-поведенческата терапия. Основните подходи включват оспорване на съществуващите негативни представи за себе си, съобщаване на нова информация – пак с цел да бъдат променени тези нагласи, споделяне на опит (ако става дума за група за взаимна помощ), обучение в определени умения. Не е ясна ефективността на тези подходи.

Пак сме в началото. Започнах със споменаването, че нагласите към психично-здравните проблеми, въпреки половин-вековните усилия, са се променили към по-лошо. Сега прегледът на използваните за тяхната промяна средства показа, че няма еднозначно положителни резултати. Аз лично съм привърженик на тезата, че различните от нас са много удобни, много подходящи за приписването им на нашите неприемливи чувства и мисли. Това не е много оптимистична позиция. Тя означава, че, докато ни е страх да се погледнем открито, все ще търсим някого за тази роля, дали хора с психично-здравни проблеми, дали привърженици на конкурентната партия. Е, може да не е лесно, но нещата сякаш са си в нашите ръце, нали? Както бил казвал шопа: “Мога да копам, мога и да не копам”.

Урок девети " Задачки " - Практика.

Така. Отново ще измисля разни упражнения свързани с психологията

Урок десети " Годишен изпит ". - Теория и практика

Годишният изпит ще включва нещо от теорията и нещо от практиката.