Това щеше да е първата година на Лора като директор в Демстроу. Тя много бе слушала за лондонското училище и от край време искаше да работи там. Ето, че мечтата й се сбъдваше, нещо повече – тя бе кандидатствала за директор и професор по животнология и растителнология и я бяха приели. Нея – Лора Плъмър, новият директор на Демстроу. На младата жена й идеше да се разкрещи от радост. Но това щеше да е крайно неучтиво особено като се имаше в предвид, че сега тя се возеше в луксозна черна лимузина. Колата бе дошла да я вземе от дома й и да я докара в Демстроу. Пристигнаха неочаквано бързо, младата директорка слезе от колата и придружавана от шофьора продължи към училището, ако можеше да се нарече така. По – скоро приличаше на замък. Демстроу представляваше много висока сграда с множество кули, които приличаха малко на комини.
- Уау! – прошепна Ло. – Удивително е!
Младата жена реагира така, защото никога досега не бе виждала Демстроу на живо. Това бе така, защото жената не обичаше разходките с кола особено много.
- Трябва да го видите, когато е пълно с хлапета – рече шофьорът.
- Надявам се да го видя – отвърна Плъмър.
След това шофьорът каза на Лора да отиде да разгледа кабинета си и да се върне да я закара. Жената се съгласи и продължи да върви към внушителната сграда. Входът представляваха две големи врати, през които директорката мина. Отвътре сградата изглеждаше три пъти по-голяма, жената знаеше, че кабинетът й е на последния етаж, затова продължи да се изкачва. Коридорите бяха безкрайно дълги, а вратите на стаите великолепни. На всяка врата на учебна стая пишеше името на предмета и професора, който го води. Ло се изкачва дълго, но така и не забеляза, че изминало толкова време. Ето, че накрая тя се озова пред една врата, на която пишеше „Директорски кабинет – Професор Плъмър”. Първо тя почука, но след като никой не и отвори, натисна дръжката на бравата. Пред очите й се появи великолепна стая, която бе голяма колкото цял апартамент. Стаята излъчваше толкова величие, че Плъмър помисли, че сънува. Имаше огромни прозорци покрити с великолепни пердета. В единият ъгъл на прекрасната зала имаше кресло, което наподобяваше трон, а пред него голямо писалище. Ло изтича до креслото и се настани в него. Чувстваше се някак странно – като кралица. Жената стана, засмя се като малко дете и обиколи залата на бегом. След това реши да разгледа и останалите мебели. Срещу писалището имаше голям гардероб, а до него някакъв шкаф. Директорката го отвори и там видя, че има чаши и някакви напитки. По средата на стаята бе разположена кръгла маса. Тя бе обградена с кресла като нейното, но по – малки. В един от многото ъгли бяха разположени няколко големи стола. Те служеха за другите професори, когато идваха при директора. Като цяло залата бе много пуста и младата жена си обеща да промени това. След това Плъмър излезе, като внимателно затвори вратата. После слезе по всички онези стълби, по които се бе качила. Тя продължи да разглежда училището, ала този път влизаше в стаите изпробваше креслата и гледаше през прозорците. Намери и своя кабинет, а той предлагаше чудна гледка към парка. Накрая жената слезе и видя шофьорът, който усмихнат я чакаше, облегнал се на вратата на луксозния автомобил. Професорката отвърна на усмивката му и се качи в колата. Тя нямаше търпение отново да посети училището.
- Уау! – прошепна Ло. – Удивително е!
Младата жена реагира така, защото никога досега не бе виждала Демстроу на живо. Това бе така, защото жената не обичаше разходките с кола особено много.
- Трябва да го видите, когато е пълно с хлапета – рече шофьорът.
- Надявам се да го видя – отвърна Плъмър.
След това шофьорът каза на Лора да отиде да разгледа кабинета си и да се върне да я закара. Жената се съгласи и продължи да върви към внушителната сграда. Входът представляваха две големи врати, през които директорката мина. Отвътре сградата изглеждаше три пъти по-голяма, жената знаеше, че кабинетът й е на последния етаж, затова продължи да се изкачва. Коридорите бяха безкрайно дълги, а вратите на стаите великолепни. На всяка врата на учебна стая пишеше името на предмета и професора, който го води. Ло се изкачва дълго, но така и не забеляза, че изминало толкова време. Ето, че накрая тя се озова пред една врата, на която пишеше „Директорски кабинет – Професор Плъмър”. Първо тя почука, но след като никой не и отвори, натисна дръжката на бравата. Пред очите й се появи великолепна стая, която бе голяма колкото цял апартамент. Стаята излъчваше толкова величие, че Плъмър помисли, че сънува. Имаше огромни прозорци покрити с великолепни пердета. В единият ъгъл на прекрасната зала имаше кресло, което наподобяваше трон, а пред него голямо писалище. Ло изтича до креслото и се настани в него. Чувстваше се някак странно – като кралица. Жената стана, засмя се като малко дете и обиколи залата на бегом. След това реши да разгледа и останалите мебели. Срещу писалището имаше голям гардероб, а до него някакъв шкаф. Директорката го отвори и там видя, че има чаши и някакви напитки. По средата на стаята бе разположена кръгла маса. Тя бе обградена с кресла като нейното, но по – малки. В един от многото ъгли бяха разположени няколко големи стола. Те служеха за другите професори, когато идваха при директора. Като цяло залата бе много пуста и младата жена си обеща да промени това. След това Плъмър излезе, като внимателно затвори вратата. После слезе по всички онези стълби, по които се бе качила. Тя продължи да разглежда училището, ала този път влизаше в стаите изпробваше креслата и гледаше през прозорците. Намери и своя кабинет, а той предлагаше чудна гледка към парка. Накрая жената слезе и видя шофьорът, който усмихнат я чакаше, облегнал се на вратата на луксозния автомобил. Професорката отвърна на усмивката му и се качи в колата. Тя нямаше търпение отново да посети училището.
